Да си на 18 хич не е яко.

Да си на 18 хич не е яко. На мен лично ми се реве. Сигурно защото приличам на бременна свиня. Даже, така и се чувствам. Или може би е от времето, което ме принуждава да седя вкъщи и да се самосъжалявам. Не съм и предполагала, че пълнолетието е толкова скапано. Не знаех колко неща ще ми се струпат на главата. И най-вече безпаричието. Винаги съм се старала да не обръщам внимание на парите; да бъдат просто средство, а не заветна цел. Но колко дълбоко съм грешала. Стигнах до положение, в което имам отчаяна нужда от пари. Готова съм да работя каквото и да е, само и само да имам пари да преживея поредното плащане. Без значение, дали ще е вноска за бала, диетоложката, фитнеса, интернета, телефона или дори подарък за нечий празник. Някой би ме посъветвал да огранича раходите, но какво мога да огранича. Не си купувам нищо в училище, не ходя с приятели на кафе или кино, не си купувам дрешки. Давам пари само за списания – 2,90 или 4.60 на седмица. Споменах ли, че баща ми е таксиметров шофьор. Не се срамувам от него, няма защо да ме е срам. Когато съм имала повече пари съм му давала – назаем, но всъщност това са пари, които никога повече няма да видя. Плаче ми се. В момента се боря със себе си да не зарева. Просто защото няма смисъл. Сълзите ми няма да оправат нещата. Тати ще продължи да е такси, мама ще продължи да се мъчи, работейки в чужда държава. А аз......не знам какво ще правя. Наистина. Нямам абсолютно никаква представа какво ще правя, дори утре. Нямам никакви таланти. Просто не ме бива в нищо. Преди си мислех, че поне мога да пиша. Но се осъзнах навреме. Аз съм консуматор. Нищо повече. Не искам да пораствам, не искам повече да се сблъсквам с трудности. Направих си татуировка – Never Quit – на дясната китка, за да може непрекъснато да я гледам и да се мотивирам. Да не се отказвам от борбата, да не се спирам пред трудности. И за пореден път показах колко наивен човек съм. Защото проблемът ми не беше липсата на татуровка, въпреки че я използвах като извинение, а нещо друго. Липсата на мотивация. Всеки път ,когато някой ме похвали, се възгордявам. И спирам да се боря. Затова спрях да свалям килограми. Затова вече въобще не се интересувам какво се случва в училище. През лятото си милсех – като се прибера в България и като тръгна на диетолог, ще отслабна много бързо. Затова веднъж се натъпках като прасе, стана ми тежко и след това нарочно повръщах половин час – докато изкарам всичката храна, която току-що съм погълнала. Тогава се погледнах в огледалото и заревах. Бях страшна картина – дори майка ми нямаше да ме познае, ако ме беше видяла. Тогава си обещах, че повече няма да стигам до там. Че повече не се връщам, където съм била. Наистина, оттогава не съм се правила на булимичка. Но имаше няколко пъти, когато ми се искаше. Единственото нещо, което напоследък ми доставя удоволсвтвие и ми е забавно да правя, е ходенето на фитнес. Колкото и да ми е трудно да правя накои упражнения, колкото и да се потя като прасе, обичам да ходя на фитнес. Истината обаче е жестока – само с фитнес  оставам същата свиня. Същата маса сланина, която ме гледа отчаяно от огледалото. А аз продължавам да се тъпча. Защото продължавам да не мога да си намеря работа. Защото баща ми отвсякъде е затънал в дългове. Защото скоро очаквам подителите ми да се разведат. Защото съм мечтателка и искам мигновени резултати за неща, които изисват много време, упоритост и постоянство – качества, които аз не притежавам. Защото ми е писнало да съм дебела и хората да ме отписват заради шибаните килограми. Защото искам световен мир, но знам, че никога няма да се случи. Защото..... и аз не знам защо.....